Ако човек живее в голям град, през живота си влиза в контакт с хиляди хора, но едва ли повече от няколко стотин от всички тях би определил като свои познати, а за близки – най-много няколко десетки, като често последните са преди всичко от приятелския или роднинския кръг.
Има обаче една особена категория личности, чието появяване в живота ни съдбата допуска много скъпернически (вероятно сте забелязали това, когато ви се е случвало и на вас) и които (съдейки поне по себе си) са на брой най-много колкото пръстите на ръката ни. Това са онези знаменателни и рядко срещани хора, които са в състояние да предизвикат понякога значима и дори преломна промяна в живота ни, давайки ни тласък към едно по-различно от дотогавашното осмисляне на нашите възгледи, приоритети, ценности, способности, обкръжение или задачи. Последната от тези личности, които са внасяли и предизвикали нещо действително ново и значително в моя живот, бе Стефан Гайд и затова искам да споделя с вас някои от спомените и мислите си за него.
Преди десетина години той ни стана съсед, пренасяйки се със семейството си в срещуположния на нашия апартамент. Доста време ние се поздравявахме с него само като съседи до деня, в който жена ми ми даде неговата малка книжка „Тракийското писмо 1“, подарена ѝ, както и на други съкооператори, лично от него самия. Аз прочетох книжката на един дъх и още от следващата ни среща вече започна нашето необичайно духовно приятелство.
Наричам го духовно, защото в него нямаше онези елементи на интерес към някакво общо минало, от сорта на „Абе помниш ли…?“ или „Какво прави еди-кой си…?“, както и битови или злободневни теми. Ние със Стефан веднага щом се видехме зачеквахме кардинални въпроси на културата, историята или религията. При предишните ми сравнително кратки и не толкова чести завръщания в България ние си говорихме по стълбите, на двора, на улицата, у тях или в заведения, когато и където се срещахме. За останалите хора в кооперацията обаче той си остана само един особен съсед, което за мен е тъжен факт, заради това, че показва нагледно колко малобройни са онези хора, които се интересуват от големи и значителни теми.
Какво бих могъл да кажа за неговата личност? Той притежаваше впечетляваща и силна индивидуалност, което човек установяваше още в първия момент при общуване с него. Стефан можеше внимателно и съсредоточено да изслушва отсрещния, но и също изненадващо нервно и рязко да му отреагира. Друг път пък беше в състояние както да говори много спокойно и умерено, така също в един следващ момент решително и енергично, с мощен и властен глас, да се намеси в спор или пък да го прекрати. От него като цяло струеше бих казал едно „старейшинско“ или „жреческо“ излъчване. Той владееше особено добре умението да завладява слушателите си и да убеждава опонентите си със силата на своята ясна, ерудирана и концентрирана мисъл.
Искам тъй да вмъкна един случай, илюстриращ с каква отговорност и внимание подхождаше той към всеки по-особен въпрос. Веднъж, когато бях у тях, споделих с него удивлението си от необикновения превод и тълкуване на едно място от посланието на Яков (3:6), което чух в Германия. Намерих за много интересно това, че изразът „колелото на живота“ в този случай бе преведен като „колелото на преражданията“, с което смисълът на християнската концепция за смъртта се променяше напълно. Попитах го какво мисли за тази интерпретация и дали тя може да има някакво основание. „Съмнявам се, че е вярна, но въпреки това ей сега ще я проверим“, каза той, поразрови се из камарите книги, които го заобикаляха (за да му бъдат винаги под ръка) и намери старогръцкия оригинал на „Новия Завет“ и съответното място. Прочете този пасаж и след това го „изследва“ с помощта на един голям старогръцко-английски речник. Тогава установихме, че преводът и интерпретацията, за които се интересувах, не са коректни.
С времето забелязах, че някои от хората, които лично го познаваха, възприемаха много различно и противоречиво неговата личност и дело, но дори и тези от тях, които оспорваха или отхвърляха неговите възгледи и идеи, в крайна сметка те всички говореха за Стефан с респект и уважение. Това, разбира се, не касае неговите злобни хулители, които, убеден съм, че не само не са го познавали, но не са прочели и един ред от книгите му. Само такива хора могат да пишат жлъчни поръчкови статии срещу него или несръчни анонимни „позиви“, каквито преди време бяха подхвърлени в нашата жилищна кооперация.
Общуването ми със Стефан се отличаваше с една особеност. Имам предвид следното: въпреки че аз бях с десетина години по-възрастен от него и по принцип не признавам външни авторитети, от нас двама ни аз все се чувствах като по-младия и „по-зеления“. Странното е, че независимо от това, аз не изпитвах каквото и да е вътрешно усещане за малоценност или негодувание в себе си. А Стефан често биваше ироничен и дори саркастичен. Например моята склонност към помиряване и неосъждение той коментира и „изигра“ веднъж съвсем актьорски, със съответните и много подходящи за целта мимики и жестове. Думите му пък бяха: „Абе, Христо, каква е тази твоя жалостивост към лошите? Нà ти на теб едно бонбонче, ама ето ти и на теб, а че и на теб!“. После продължи вече сериозно: „Злото не трябва да бъде щадено. За него трябва бой, и това е!“ Той беше войн на духа, но според мен можеше да стане също и един много способен и успешен военачалник.
Ако ме попитате какво влияние ми оказа приятелството със Стефан, ще ви отговоря така. Първо, чрез него аз навлязох в сферата на нови и смели възгледи за историята ни, а после разширих и културния си кръгозор с една дотогава за мен почти непозната тема – тракийската идея и проблематиката, свързана с нея. За последната впрочем установих, че не само е много интригуваща и завладяваща, но и представлява един от най-важните опорни пунктове за изясняване на националната ни духовност и идентичност. Тази тема, от друга страна, стана повод (едновременно с това и начин) да вляза в кръг от по-млади от мен хора, които имаха много сродни с моито разбирания и мислене. С тези чудесни, активни и интелигентни личности завързах истински приятелски отношения, и това отново благодарение на Стефан.
От него дойде към мен също и онзи импулс, който ме накара да потърся една по-завършена и прегледна форма на моите иначе доста разхвърляни и хаотични мисли и идеи. Така се роди началото на едно ново мое творческо занимание, което, освен че ми доставя удоволствие, но и центрира моито интелектуални усилия.
Всички това, сумирано заедно, бе едно изпълнено с много радост духовно допълване и обогатяване (даже все още не напълно осъзнато от мен), което се случи в хода и развитието на нашето приятелство.
Мислейки за всички нас, които го познавахме и ценяхме, позволявам си да обобщя, че с личността, творчеството и самото му присъствие даже, съвсем неусетно, без ние въобще да забележим, Стефан издигна нашето лично самоуважение и достойнство. Самият ни контакт с него беше винаги плодоносен и вярвам, че личността му ще остане в съзнанието ни като една духовна „инстанция“, радикална и нестандартна понякога, но заедно с това и много авторитетна.
Връщайки се от САЩ, той успя да постигне нещо изключително и съвсем навременно. С много труд и вдъхновение той подготви и изпълни своята високоблагородна и все още неоценена, ключова за времето ни мисия, за която се считаше призван. И действително – Стефан се справи блестящо с това да осъществи една такава необикновена и мащабна „духовна инвестиция“ в България, каквато е сравнима само с делата на онези наши тачени благодетели, родолюбци и дарители, които са ни познати най-вече от времето на нашето Възраждане.
Къде „инвестира“ той? Ами аз си мисля (признавам го и не без известна гордост), че най-напред в нас – неговите слушатели, читатели и приятели, т.е първо в тези, които после винаги с радост и въодушевление посрещахме всяко от неговите открития или книги, идеи, послания. Именно по този начин ние получихме чрез него тази привилегия да станем духовно по-богати, по-стойностни и по-силни като личности. Дори да е само по тази причина, считам, че той заслужава нашия дълбок поклон, благодарност и почит.
Въздържах се (или по-точно не се осмелих) съвсем съзнателно в този кратък очерк от коментари и оценки на неговите книги, разкрития и концепции. Причината е в известен смисъл и в това, че не съм човек на науката, но все пак мога да преценя и да заявя убедеността си, че трудовете му се оказаха изпреварили с огромна преднина познатата ни със скоростта си на придвижване историческа мисъл у нас. Въпреки че догонването от страна на последната не би могло в никакъв случай да е безпрепятствено, нека си пожелаем Бог да ни даде тази радост и удовлетворение по-скоро да станем свидетели на пълноценното и цялостно обществено признаване на неговите заслуги за културата ни от една вече европейска гледна точка!
Последната ми среща със Стефан бе на стълбищната площадка между нашите апартаменти. Когато аз му изказах моите съболезнования по повод смъртта на баща му, той ми отговори следното: „Знаеш ли? Баща ми си изпълни поставените задачи на този свят, разпредели нещата както беше решил и сега, там горе, вече е зает с други задължения. Аз го сънувах и знам, че там той се чувства добре. Недей обаче да мислиш, че там е просто някакво место за почивка! Не, там също той ще трябва да свърши много, и то нова работа – така че баща ми продължава пътя си“. Всичко това Стефан ми го каза без каквато и да е нотка на скръб и мъка, а съвсем спокойно и естествено. Два дни след този за жалост кратък разговор той съвсем неочаквано почина.
Колко утешително и благотворно е едно такова разбиране за кончината на човека! Без отчаяние, паника или страдание, а само вяра и надежда, че смъртта съвсем не е край, а ново, и то добро начало.
Все още всеки път, когато излизам от къщи или се прибирам, ми се иска толкова много да го видя отново, да си побеседваме най-спонтанно по стълбите или просто да ми прозвучи само неговото характерно „р“ в ушите, а после да се разделим с неохота, както обикновено ставаше.
Неговите мисли от последния ни разговор във връзка с темата за живота след смъртта си ги припомням всеки път в такива моменти и те ми помагат да превъзмогна донякъде болката от неговата липса…
ВЕЧНА ТИ ПАМЕТ, СТЕФАНЕ, ДУХОВНИ ПРИЯТЕЛЮ!
Бахаров, Христо, Интерпретации: есета
