Въведение и кратък преглед на историческото съдържание на “Тракийските Хроники” и тяхната актуалност, д-р Стефан Гайд
Скъпи сънародници,
Днес представяме на вашето внимание и задълбочен прочит една изключително уникална книга, която представлява най-общо казано свещената древна история на трако-българския народ. Казваме „трако-български”, защото от поместените в тази книга древни документи за читателя ще стане ясно, че свещената древна история, която излиза днес пред очите на целия български народ, е наистина историята на един народ, който в най-дълбоката древност се е наричал „тракийски”, по името на своя древен библейски родоначалник, а в по-послешната епоха е самоидентифицирал себе си вече като „български”, по името на общия език – „богарския”, който са говорели всички обединени в Българската държава тракийски племена.
От следващите страници вие всички ще имате възможност сами да се убедите във верността на горното и да преодолеете отживелите схващания на историците от миналото, които не са „виждали” никаква директна връзка между тракийското минало и българската държавност, но са считали тракийския и българския елемент във формирането на нашата нация, като отделни и различни етноси, които в съчетание със етноса на „славянското море” се обединили и влели заедно в руслото на българската народност. Защо тези историци от миналата след-освобожденска епоха не са можели да „видят” очевидното, ще стане ясно малко по-после в този предговор.
Настоящият Сборник, който държите в ръцете си, представлява съвкупност от исторически летописи, които обхващат четири основни исторически периода в трако-българския генезис на нашата нация.
Първият очертава онази епоха, за която са се запазили най-старите Свещени устни предания за Едемския рай и първия човек, залегнали в по-късните древни хроники, каквито са тези на тракийските царе – Ситалк и Хаброзелм, заимствали техните сведения от древните книги на Орфей, (според техните собствени признания), и поместени в настоящата книга. Проследени са и фрагментарни писмени записи за древните тракийски династии в Египет, в древната Хетска държава, на о-в Крит, в Троя и Фригийското царство. В тези древни текстове е представена онази свещена тракийска древност, която обхваща целия хилядолетен исторически запис, който започва с описанието на „митичното време” от създанието на света и първия човек, проследява възникването на тракийския род от потомците на древния Тирес, потомък на предпотопния син на библейския Ной – Ятеф, и свидетелствува за създаването на космополитни династически родове, дали началото на първите древни държавни институции. Тук паралелите с библейските свещени писания и описаните в тях праотци и патриарси е безпрецедентен и уникален, в което читателят, запознат с тях, ще има възможност сам да се убеди. В самите писмени източници е посочена недвусмислено връзката между древните цивилизации на изтока и запада, намерила израз в Египетските хроники, която най-добре показва взаимното влияние между свещените предания на народите от дълбоката древност и обяснява факта, че в тракийските древни хроники се говорят толкова подобни неща на тези, които четем в пирамидните текстове на Египет, Вавилон и тези на Еврейската Тора, (включени в кодексите на Стария Завет на Библията).
Вторият исторически период, застъпен в Тракийските Хроники, очертава епохата на обединеното Тракийско царство при династията на рода на Одрис, известно досега на историците като Одриското царство, която епоха е представена в книгата „Нави” („Тракийските нави” или „Тракийските Благородни (господари)”) – хроники под авторството на тракийския регент Хаброзелм. В нея е представена Свещената записана история на трако-българския народ в периода от няколко века преди Християнската ера, в която се споменава за първи път и думата „богарски език”, като епитет на общо-тракийския език, означаващ „божествен” творчески език („език, на който говори сам Бог”). Този безпрецедентен факт ни дава основание да разглеждаме за първи път този период, като част от писаната история на българския народ, независимо, че в тази епоха българите се наричат все още „траки”. Това означава, че според писаната история, Българската Държавност на Балканите не води началото си от 681 г. след новата ера, когато се основава Аспарухова България, и следователно не е на възраст 1300 години, но започва своята точно датирана в писмените извори история от времето на Одриския цар Терес, в около 520 г. преди новата ера, което я прави на официално записана историческа възраст във всички древни хроники (включително и гръцките!) от 2500 години!!! В това ние дори не включваме по-древните писмени извори, базиращи се на предшествуващите устни предания, които я връщат още по-назад до поне четвъртото хилядолетие преди новата ера, т.е шест хилядогодишна история на българския народ!
Третият исторически период, застъпен в Тракийските Хроники, очертава епохата на народа на трако-българите под Римско робство, което трае повече от пет века, и борбите на народа ни за освобождение от владичеството на Римската империя, която както читателят знае, се разделя на Западна и Източна от един определен период насетне. Тази епоха е представена в книгата „Арих” („Пазителят-на-тайните”) – хроники, написани от латинския историк Авила, и в „Произход и Деянията на гетите” – хроники, написани от тракийския гет Йорданес. В този исторически период, обединените борби на тракийските племена стават под ръководството на гетските тракийски династии на Арихите, които повеждат всичките тракийски племена, изтласкани и изселвани методично от Рим на север от река Дунав, и ги обединяват в пред-държавния Съюз на Беси-гетите, известни още като Визи-готи, и в този на Истро-гетите, в които влизали и множество други племена, живеещи по горното и долно течение на р. Истрос (Дунав), известни още като Истроси. До-държавното обединение на Истро-гетите е известно в множество източници още като Съюзът на Остро-готите. От представените в тази книга исторически хроники става ясно, че т.нар. гетско (готско) „нашествие” на Балканите и в цяла Европа, не е всъщност никакво „нашествие” на някакви си новопоявили се „варвари” в границите на Източната и Западна Римска империя, но е обединената борба за освобождение на народа на траките-българи, при които се обединяват за всеобща борба против Империята, тези траки – беси и гети, които са били изтласкани от римските легиони на север от река Дунав – на североизток чак до р. Днепър, и на югоизток чак до Кримския полуостров и земите на по-късно основаната Велика България на Кубрат, и тракийското население – беси, гети, одриси, трибали, и т.н., които останали като поробено население в първоначалните си заселени земи в рамките на Империята.
В този изключителен исторически период беси-гетите и истро-гетите траки успяват да освободят огромни територии от своите поробени от Рим земи и да се поселят обратно в тях по „правото на род” („суб гени”) и по „правото на родна земя” („суб соли”), което дори Империята е принудена да признае под натиска на тяхната храброст и военни успехи. В този период гетският тракийски народ повел останалите свои сънародници – беси, трибали, одриси, котригури („другите тракийски царе”), оногондури („свещениците-царе”), както и някои германо- и друго езични племенни групи на „истросите” (живеещи по поречието на Истрос/Дунав), успял да превземе на два пъти Рим и да основе велики гетски царства на Балканите и по Адриатика, в Панония (Австрия, Унгария и Словения), в Италия, Франция и Испания, и се разпрострял и поселил в обширни области чак до Британия. Това не са велико-шовинистични бленувания, но са твърдо установени исторически факти. Причината тези факти да трябва да бъдат „преоткривани” за широката публика днес е твърде комплексна и твърде политизирана. Тя произтича от това, че мнозина историци-германофили, целящи да издигнат в култ „арийския велик произход” на своите собствени народи, са отстоявали в миналото и продължават да отстояват и до днес, именно в интерес на собствените си народи (за което не можем да ги виним, за разлика от нашите собствени български учени!), тезата, че готите били някакви неоформени още пра-германски племена, което е в пълно противоречие с писмените извори на всички древни автори [1], които категорично заявяват, че готите са гети-траки.
Германско-говорещи племена в Съюза на Истро-гетите (Остро-готи) очевидно наистина е имало, защото истросите са били разноплеменни формации, обитаващи поречието на река Истрос (Дунав), но нито гетите (готи), нито бесите (визи), имат нещо в своя произход, общо с този на германските племена, с което са съгласни и повечето съвременни историци-специалисти в тази област, като например Хервиг Волфрам [2], който признава техния, както сам той го дефинира – „Дако-Тракийски” [3] произход, в своето ново и напълно ревизирано издание на „Историята на Готите”.
Четвъртият исторически период, застъпен в Тракийските Хроники (книгата Арих – хроники на Авийла), обхваща епохата, в която синовете на хан Кубрат подпомагат със своите армии братята си гети-„богари”, установили се вече повече от век в земите на Панония, Илирия, Адриатика, Италия, и Испания, както и живеещите траки-„богари” в Мизия, Тракия и Македония „от памтивека”, сиреч навсякъде където са създадени силни „богарски” тракийско-гетски до-държавни обединения. В този период Аспарух създава Българската държава в днешните й земи, Кубер създава автономно държавно обединение в Панония и Илирия, а Алцех застава начело на гетската държава в Испания. Хрониките на Авила, написани за хан Телерих, хвърлят нова светлина върху много от събитията на онази епоха и поставят тъждественост между траки, гети и „богари”, т.е. всички, говорещи богарския тракийски език, който ги обединява в един народ, и поставя началото на употребата на името „българи” и „България”.
Интересен и фрапиращ е фактът, че Паисий Хилендарски е познавал добре тези исторически данни (за разлика от много днешни „български” историци), защото в своята История Славяно-българска [4], той пише следното:
Едни българи останали с един свой воевода в Панония с аварите и маджарите, и били много години заедно с маджарите. По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи…;
и още:
Обезумя цар Уалент и пусна готите, преминаха Дунава и се населиха в Тракия. После беше победен и изгорен от тях. Тук е явно, че по онова време българите се наричали готи и конен народ, и досега пребивават покрай Дунав в Тракия, а по онова време именували ги готи…
(…)
Стефан Гайд-арих, София, 15 май 2010 г.
1 сред тези древни автори водещи са свидетелствата от патристиката – т.е. писанията на църковните отци, като например Св. Августин, написал своя известен труд „Града на Бога” за Рим, когато пред портите му стояли войските на гетите (готите). Там той отрича твърдението на някои свои съвременници, като епископ Амброзий, че гетите (готите) са народите описани в Библията като „Гог и Магог”, срещу които Бог щял да дари Рим с победа, според пророческите писания на Апокалипса (което не се случва), но ги нарича съвсем определено „гети”, сиреч „траки”: „Но Гог и Магог не трябва да бъдат считани, че са имена означаващи някакви варварски народи, (чиито земи са в някоя определена част на света), както, например, някои считат гетите (или масагетите, заради първите букви на техните инициали), или някакъв друг народ намиращ се извън границите на Империята…” (Св. Августин – „Градът на Бога”, книга 20, глава 11). Йероним Блажени подкрепя напълно мнението на Св. Августин, като заявява недвусмислено, че „всички досегашни учени са наричали готите – „гети”, а не „Гог и Магог”” (Svennung, Goticismus, 3-5). За това, че готите са гети свидетелства също и Орозиус (Historiae adversum paganos, I – 16.2), както и Касиодор (в своята Origo Gothica, i.e. Gettica), а също и Dio Chrysostom (в своя труд „Gettica – историята на най-благородния народ на Траките – Гети”)
2 Хервиг Волфрам е декан на Виенския университет (1981-83 г.), Директор на Института за исторически изследвания, Виена (1983 -2002 г.), Действителен Член на Австрийската Академия на Науките (от 1985 г.), защитил докторска дисертация 1957 г. и хабилитура 1966 г. във Виена, и професури 1968 г. в Университета на Калифорния в Лос Анджелис и 1969 г. във Виена. Член е на Monumenta Germania Historica, Мюнхен (от 1988 г.), на Medieval Academy of America (от 1990 г.), и Royal Historical Society (от 1995 г.), и British Academy (от 1996 г.) , и е награден с Австрийския почетен знак за наука и изкуство – 2000 г.
3 Хервиг Волфрам – в „История на Готите”, стр. 168, History of the Goths – New and completely Revised Edition, University of California Press, Berkely – Los Angeles – London, 1997 USA.
4 Паисий Хилендарски, Славяно-българска история, стр. 42, 43, Издателство Български Писател, 1979 г., София
